опити за поезия
На монетата двете страни аз погледнах,
не хареса ми нито едната.
Баланс между тях аз реших да преследвам.
Ще стоя точно тук, по средата.
Да,
малко е тясно върху ръба.
Ако падна от тази монета,
после с нея ще си купя боза.
(25 май, 2010)
Горе в небесата
върху облаците бели
насред слънчева позлата
ангели седели
Гледали земята
и дошлата скоро пролет
радвали се на цветята
и на птиците във полет
В плен на тази хубост земна
те решили да творят
и със звуци вместо прежда
хванали се да плетат
Взели малко птича песен
шум от морските вълни
детски смях добре примесен
с полъх в гъстите гори
Тъй изплели чудно цвете
цвете със листа от звук
подържали го в ръцете
но не им било потребно тук
Върнали го на земята
дар небесен за момиче
и туй цвете глас сега е
как ли да не го обичаш?
(19 май, 2010)
събота е
вали дъжд
времето е спряло
часовникът е заблуден
той изгуби времето
времето заспа в три и петнайсет следобед
а той, глупакът, продължи напред
вече показва, че минава девет
дали някога ще се намерят отново
ние сме още там - три и петнайсет
времето хърка и сумти
сънува музеи
да, нощ на музеите е
или по-скоро следобед
"три и петнайсет" на музеите
(15.05.2010, 3:15 pm)
Когaто всяка твоя мисъл
търси да намери смисъл,
той, смисълът, съвсем изчезва.
Тогава времето ти всичкото,
ей тъй... потъва в нищото.
A смисълът добре се е покрил.
Защото той е като птица.
Ако си близо, той отлита
и скрива се във свойта пещера.
А там са стигали малцина
и после всеки е умирал.
Той, смисълът, е всъщност смърт.
Не го търси! Търси живота!
Той, "смисълът", ще те намери сам.
(април, 2010)
Ти си тук, ала не си.
Твоят свят е тъй различен.
Как опази се, кажи,
от живота ни порочен?
Чиста си, неопетнена,
малка капчица роса си.
Твоят блясък ме докосна,
но не искам да те цапам.
Имам кал във мойте мисли,
от реки различни тиня.
А калта пък щом изсъхне,
аз съм истинска пустиня.
Можеш ли ти, капке малка,
мойта суша да пребориш?
Кал ли пак ще се получи
или ще настане пролет?
(април, 2010)
Тиха музика
в безмълвна нощ.
Завивки меки,
топлина, разкош.
Уличната лампа
през прозореца наднича.
Сенки причудливи
по тавана ми претичват.
Проблемите потъват
дълбоко във дюшека.
Без тях като перце съм,
душата ми е лека.
Навлизам във съня си,
чаршафите криле са.
И няма тук прегради,
политам като песен.
(март, 2010)
Избягах, скрих се, оцелях,
спасих душата си, мечтите.
Достатъчно на вашата игра играх!
И все пак от раздялата боли ме.
Но нищо, важно е, че пътя следвам
и имат смисъл мойте дни и месеци.
Макар и трудно, пак ще я преследвам,
мечтата аз да бъда себе си!
Да бъда истински и неподправен,
да нося гордо своя кръст.
Да върша аз това, в което вярвам,
а не да не помръдвам с пръст.
За да съм чист пред съвестта си.
За да съм чист и пред смъртта.
И ако утре ме блъсне трамвая,
с усмивка аз да си умра.
(април, 2010)
